До 1987 година българинът свързваше възможността за “класическо настроение” с концертите на Виенската филхармония по обед. Именно от 1 януари, 1987 година основателят на Новогодишния фестивал Емил Чакъров въведе в програмата му празничен концерт с оркестър и солисти. В началото тази идея се посрещна скептично. Да спомена и факта, че точно на този ден Караян за първи и последен път застана на Нова година пред виенските филхармоници – това също се включваше сред против-аргументите, предизвикваше много колебания. Но не и у Емил Чакъров. Той дори се въодушевяваше от това съвпадение. И почти никой не вярваше, че българинът, пък бил той и най-ентусиазиран меломан, ще напусне празничната трапеза, особено след виенския концерт за да отиде в НДК на подобно преживяване. Оказа се обаче, че идеята е повече от сполучлива и че точно късният следобед е времето, в което човек може да помисли да излезе от дома си и да сподели празника с хората, да го почувства с музиката, която ще му бъде подарена на концерта. Българските концерти също се предаваха директно по Националната телевизия, така че всъщност хората навсякъде извън София можеха да ги слушат и гледат. Всъщност само по времето на мандата на директора Кошлуков концертът два пъти не бе излъчен на първи януари – вторият “новогодишен подарък” на този директор бе тази година. Във времето, в което обикновено хората гледаха софийския новогодишен концерт, сега им беше предложен фестивал на цирка. Класика!
На това поредно своеволие посветих известна част от моето блог-пространство. И от времето си. Но сега целта е друга, породена от неволни сравнения, които водят до интересни резултати. Приемахме и продължаваме да приемаме концертите на Виенската филхармония безапелационно – все с възторг и умиление. Но понякога, както впрочем беше и тази година, някак ме споходи мисълта за прекалената репертоарна повторяемост, която идва от Музикферайн, за една натруфена монотонност, определяна като традиция. За този вид “виенски сладкиши” с огромна щедрост се изказва писателят Томас Бернхард – неговият сарказъм по отношение на виенското бюргерство, за този манталитет, прозиращ и зад много артистични и интелектуални лица-маски е недостижим. Защо ли се сетих точно за него именно тази година? Защото до болка познатият репертоар, предвидимо гарниран с великолепни пейзажи и красив балет този път ме доведе до състояние на скука, въпреки удоволствието да гледам Албена Данаилова на първи пулт до своя съпруг Райнер Хонек, който тази години бе концертмайсторът на оркестъра. Да, понякога между виенските бонбони, полки и галопи имаше шанс да се чуе и нещо изненадващо – като съвсем неизвестния кадрил на Брукнер, открит и изпълнен за маркиране 200-годишнината на композитора, която ще бъде отразена в целия свят. А и Кристиян Тилеман, когото съм слушала и гледала многократно и като симфоничен, и като оперен диригент в Дойче опер – Берлин, и който отдавна е сред диригентския елит на Европа и света, не успя да напусне своята прекомерна деловитост, колкото и да се стараеше, а точно този концерт изисква по-изявен артистизъм и по-активна комуникация с музикантите и публиката.
В късния следобед отидох в НДК, за да се присъединя към изпълнилата залата публика. Софийският новогодишен концерт, който отдавна се ръководи, слава Богу, от Емил Табаков (имаше един-два опита да му се отнеме концертът) винаги предлага разнообразна програма. По-интересен е репертоарно, според мен, от прочутото виенско събитие и в в него винаги участват солисти. Сега Табаков бе акцентирал в програмата си на 125-годишнината на Панчо Владигеров с няколко пиеси от класика. В концерта след шест-годишно отсъствие взе участие Минчо Минчев, от когото също винаги научавам нещо за възможностите в прочита на музиката, която свири. Заедно с големия ни цигулар в празника участва и съвсем младият виолончелист Сион Найман (2002). Фестивалният симфоничен оркестър по състав ми даде възможност, за първи път от четири години да си припомня как изглежда щрайх от 60 души на нормалния симфоничен оркестър от времето преди ковид-ситуацията. Отдавна приключиха мерките срещу този грип, но изобщо не е приключило изтезанието, наречено “намален щрайх” в концертната зала. Тази практика получи същото епидемично разпространение като ковида. И далеч не е характерна само за България. На много малко диригенти и интенданти им идва наум, че традиционният брой щрайхисти не са каприз на композиторите, че има такива неща като звуков обем, баланс с другите групи, тембриране на тематичния материал, дивизи в много партитури и т. н. Явно в случая разбиране е проявило и ръководството на НДК с финансирането на обичайния оркестров състав. Знае се отдавна, че в оркестъра се канят най-добри български музиканти – и за това те подсеща звукът му още в началото на концерта. В случая то бе дадено от увертюрата “Орфей в ада” от Офенбах – в която освен комплексния звук, изрядните темпа, неусетните преходи и изпипаните динамики, нещо, което няма как да ме учуди когато Табаков е на пулта, се чуха и великолепните сола на кларинетиста Михаил Живков, на виолончелиста Константин Евтимов и на концертмайсторката Десислава Чолакова. Не мога да отмина и по-сетнешните солови включвания на флейтиста Явор Желев и на обоиста Вълчан Вълчанов. И на самите оркестранти въздейства фактът на еднократното събиране и изпълнение – за миг не се усети рутиннотго свикване със звуковата материя. А и концентрацията, която се изисква за този единствен новогодишен акт някак поддържа колегите в полезно напрежение, което се усеща и в свиренето им, и във вида им. Много бяха оркестровите шедьоври, поднесени на слушателите – плътният марш, фокстротът и много ефектната оркестрация на Хоро стакато от румънеца Григораш Динику – все дело на Панчо Владигеров, изпипаните, направо изляти звуково танци от Дворжак, Чайковски, Хачатурян и Гуно, част от музиката на Шостакович към филма “Стършел” та до “Разхождайки кучето” на Гершуин – една колкото позната, толкова и деликатна суинг-материя, “раздиплена” великолепно от оркестър и диригент. Бистротата, с която виждаш партитурата в изпълнението на Табаков винаги мога да сравня с усещането, което получаваш, когато поставиш на очите си подходящите очила. Всичко е фокусирано, изключително артикулирано, с една музикантска лекота, която предизвиква удоволствие.
Солистите се включиха не еднократно в концерта. Сион Найман представи “Пецо капчиозо” от Чайковски и “Рондо” от Дворжак. Найман е качествен челист и сериозен музикант. Свири с една привлекателна естественост – не се чуват т. нар. “челизми” (напр. изгърбване на фраза с нелогични ритенути, които спират движението от любов към подчертания ефектен звук), няма страдание, което често се излъчва, много пъти несъзнателно, от негови колеги по време на свирене. Той е типичен, съвременно развиващ се инструменталист, който разбира от структуриране на форма, от стил, от премерено дисциплинирано фразиране и има много впечатляващ звук. Единствената ми забележка се отнася до все още неукрепналия навик да се слуша оркестъра – нещо, което дори и при много надарените млади хора, какъвто е Найман, понякога се подценява като възможност за по-резултатна съвместност в прочита на партитурата. Не случайно завършвам текста си с името Минчо Минчев. Най-напред признавам, че обичам да гледам на сцена тандема Табаков-Минчев. Обзема ме едно чувство на сигурност, че ще чуя цялата музика и нищо друго освен музиката. Под палката на Табаков Минчев изсвири три пиеси – “Песен” от Панчо Владигеров, “Хумореска” от Дворжак и Руски танц от Чайковски. Никога не бях чувала Минчев да свири наглед лесната “Хумореска” – по-късно разбрах, че я е свирил за първи път. Трите пиеси предлагат широк диапазон от изисквания по отношение на изразността, особено когато цигуларят знае истинското значение на тази дума. За пореден път се убеждавам, че Минчо Минчев не само е невероятен музикант и особено щедро докоснат от Бога цигулар. Отдавна, естествено осъзнал личната своя отговорност към мощния талант, който му е даден той търси непрекъснато следващия нов звук за дадената пиеса. Дълбае, дълбае… Постига такива неща, че и този път констатирах до каква степен е способен да съблазни публиката със звука си, с маниера си да модифицира този звук така, че да провокира креативността във въображението на слушащия. Да го поведе със споделеност, с елегантност и артикулирана образност накъдето е решил. Прави го без усилие – с тази специфична негова подкупваща откритост, която сега, в късния му период, е още по-въздействаща – изчистена, без примеси, само с красивата и смислена музика, предназначена сякаш за всеки един от многолюдието в зала 1 на НДК. Всъщност колкото и да добавям – все е недостатъчно. Вместо финал поднасям информацията, че този концерт все пак ще се излъчи по БНТ 1 на 14 януари. По обед. Тогава ще имате възможност да го преживеете.